DFLP ( Democratic Front for the Liberation of Palestine), известна и просто като Democratic Front. Част от PFLP начело с Найеф Хауатме се отцепва през 1969 г. и основава PDFLP (преименувана през 1974 г. на DFLP). Хауатме счита че PFLP използва прекалено милитантни методи и предпочита да наблегне върху идеологическата обосновка и привличане на повече от палестинското население за каузата. Хауатме обяснява събитията в Близкия Изток с теориите на Маркс, а себе си определя дори като "маоист". DFLP бързо си спечелва репутация на най-"интелектуална" от палестинските групировки. Също марксисти-ленинисти, идеалната си цел те определят като създаване на единна палестинска държава, където "араби и евреи ще могат да живеят в безкласово общество и без национални репресии". Въпреки че организацията често действа като парламентьор между Израел и PLО и постигна няколко важни съглашения през 70-те и 80-те години, успоредно развива и терористична дейност (стриктно само в границите на Израел).

1.2.2 PFLP-GC (Popular Front for the Liberation of Palestine - General Command). През 1968 г. се отцепва от PFLP, но поради точно противоположните причини: основателят (и водач до днес) Ахмед Джибрил счита че PFLP отделя прекалено много време за "марксистко философстване" и недостатъчно - за активни действия. Джибрил и е бивш офицер от сирийската армия и отцепването е поощрявано от Сирия; и по-късно организацията се радва на сирийска и иранска подкрепа. PFLP-GC остро критикува PLO заради "прекалено умерените му действия" и накрая напуска съюза през 1974 г. и се присъединява към т.нар. "Rejectionist Front". Фракцията се противопоставя на каквито и да е преговори с Израел и по никое време не участва в мирния процес.

1.2.3 PPSF/O (Palestinian Popular Struggle Front/Organization) - още едни отцепници от PFLP, отделили се през 1967 г., само месеци след основаването и. Особено колоритната и история включва доброволно подчиняване на Фатах през 1971 г., отново независимост от 1973 г., напускане на PLO и присъединяване към Rejectionist Front през 1974 г., редица самолетни отвличания през 70-те и постепенно западане след прекратяване на подкрепата от Египет; съживяване през 1982 г. с подкрепа от Либия и Сирия, които я използват за борба срещу PLO и най-накрая разцепление през 1991 г. - едната част признава Палестинската Автономия (PNA - Palestinian National Authority) и се влива обратно в PLO, а другата не признава легитимността на PNA и продължава да води борбата от Дамаск (под ръководството на Кхалид Абд ал-Маджид).

1.3 Двете основни сили в PLO в края на 60-те без съмнение са "Фатах" и PFLP. Освен тях съществуват и други, като ANO*, as-Saiqa, ALF (Arab Liberation Front) и т.н., но ще избягна изброяването на всички поради пренебрежимата им политическа и военна тежест. Разбира се, последват разцепления и броят на групировките се увеличава допълнително.

*ANO (Abu Nidal Organization) / Fatah- the Revolutionary Council. Една особено интересна фракция, заради която ще се отклоня временно.
Абу Нидал (Сабри Кхалил ал-Банна) е роден в Яфо през 1937 г. в семейство на богати търговци. След войната от 1948 г. прекарва 9 месеца в бежански лагер в ивицата Газа при много тежки условия. Семейството му се премества в Наблус (тогавашна Йордания), където завършва училище и през 1955 г. той става член на партията Баат", но тя е забранена през 1957 г. Като сезонен работник в Саудитска Арабия през 60-те, ал-Банна събира около себе си група палестински младежи и води пламенни речи за освобождение на Палестина и унищожение на Израел, което в края на краищата довежда до уволняването му, арест, мъчения и накрая изгонване от страната като "нежелан екстремист". Сабри се връща в Наблус точно навреме, за да стане свидетел на завладяването на града от израелската армия през 1967 г. Счита се че този низ от събития го изпълват с непримирима омраза към Израел и умерените араби и дори повлияват на психическото му равновесие. В края на 60-те ал-Банна се присъединява към "Фатах", бързо израства в йерархията и си избира партизанското име "Абу Нидал" (отчасти, защото има син, наречен "Нидал", но и защото думата означава "борба", т.е. образуваща "баща на борбата"). Скоро се заражда вражда между него и Ясер Арафат, достигаща кулминация на третия конгрес на PLO, където Нидал призовава за свалянето му от власт. През 1973 г. Абу Нидал взема заложници в саудитското посолство в Париж. В PLO избухват спорове и взаимни обвинения в предателство, когато се оказва че част от членовете са одобрили операцията, други - не, а трети въобще не са били уведомени за нея. В края на същата година Абу Нидал отвлича самолет на KLM без разрешението на Арафат и е изгонен от PLO. Следва дълга серия от атентати и отвличания. През 70-те Абу Нидал е считан за терорист от ранга на Карлос Чакала. Действа под най-различни имена, като членовете на малката му организация се считат повече за наемници, отколкото за идеалисти, а самият Абу Нидал се описва като параноик, садист и психопат. Счита се че е извършвал атентати в над 20 страни и е отговорен за над 900 убити и ранени. Умира през 2002 г. в Багдад - може би убит по нареждане на Садам Хюсеин; иракските власти заявяват че се е самоубил.

2. LNM (Lebanese National Movement). Освен PLO на палестинците, другият голям съюз в Левите сили е коалицията LNM. Водач на повечето друзи в Ливан и на LNM е Камал Джумблат. Движението е основано през 1969 г. и първоначално се нарича FPPNF (Front for Progressive Parties and National Forces). В началото на 70-те е реорганизирано под името LNM. Грешно ще е да се определи като "друзко" или дори "ислямско" движение, защото в него членуват шиити, сунити и дори християни, а в последствие към него се присъединяват дори част от палестинските фракции. Една от целите на движението е секуляризацията и равното разпределение на властта между различните етноси и религии в Ливан - което го прави директен противник на маронитите. След това идват социалистическата идеология, насеризмът и подчертаването на арабското у ливанците. Когато войната назрява в края на 60-те, Джумблат побързва да основе този "съюз на недоволните", като гръбнак и става собствената му партия PSP; в LNM ефективно се събират всички недоволни от настоящия режим групировки, въпреки често несъвместимите си дългосрочни политически цели. Главните членки на LNM са:

2.1 PSP (Progressive Socialist Party) - най-голямата друзка партия в Ливан, основана от Джумблат през 1949 г., превърнала се във водеща сила на LNM 20 години по-късно. Ясно изразената друзка идентичност на PSP, както и някои от сунитските партии-членки на LNM, поставят под въпрос доколко всъщност "демократична, прогресивна и не-секториална" е коалицията LNM (както се представя). Към края на 60-те PSP вече е добре въоръжена и ефективна бойна сила.

2.2 LCP (Lebanse Communist Party) - основана през 1944 г. като наследник на Сирийско-Ливанската Комунистическа Партия. Една от малкото наистина не-секториални организации.

2.3 CAO (Communist Action Organization) - основана през 1970 г. Също не-секториална партия, макар известен превес в нея да имат шиите.

2.4. SSNP (Syrian Social Nationalist Party) - основана през 1932 г. в Бейрут. Като крайна цел се вижда Pax-Syriana - Велика Сирия, включваща не само Ливан, Палестина и части от Турция, но и Кипър, Ирак, Кувейт, Йордания и Синай. Партията участва на два пъти в неуспешни преврати - през 1949 и 1961 г. Въпреки жестоки репресии през 50-те години, партията оцелява и се превръща в символ на просирийските интереси в Ливан, като в днешно време се счита за втората по сила партия в Сирия след Баат". В Ливан е легализирана през 2005 г.

2.5 Две "дъщерни партии" - на сирийската и на иракската Баат" партии.

2.6 Amal Movement / Lebanese Resistаnce Detachments - главната шиитска националистическа групировка. Въоръжените милиции "Амал" се създават през 1975 г. и набират сила в края на десетилетието.

2.7 INO (Independent Nasserist Organization) - основана през 1958 г. сунитска партия. По-късно е създаден и al-Murabitun - въоръженото крило. Групировката играе важна роля във войната до 1985 г., когато е нападната и разбита от Амал и PSP, а водачът и - принуден да бяга в чужбина.

2.8 По-късно към LNM се присъединяват PFLP и DFLP, а през цялото време в рехавата коалиция влизат и излизат различни по-малки групировки.

3. Rejectionist Front - съюз на палестинските групировки, напуснали PLO през 1974 г. След разривът, ALF (подкрепяна от Ирак), PFLP, DFLP, as-Saiqa (подкрепяна от Сирия), ANO, PPSF и PFLP-GC се обявяват срещу каквито и да е преговори с Израел и прекалената умереност (според тях) на "Фатах" на Арафат. Този момент също така бележи и срастването на PLO и "Фатах" в една структура.


Събитията от 1958 г.

В началото на 50-те години насеризмът става нарицателно за пан-арабизъм. Египетският президент действа за затягане на връзките със СССР като противодействие на интересите на Британия и Франция в Близкия изток. Големият разрив в арабския свят се състои през 1955 г. с присъединяването на Ирак към Багдадския Пакт, включващ Великобритания, Турция, Иран и Пакистан. Пактът е защитен съюз срещу съветска агресия в региона. Други арабски държави отклоняват поканите за присъединяване. Арабската Лига се разделя на прозападно и антизападно крило. Египет и Сирия създават военен съюз и в последствие дори федерация. За да ги балансират, Йордания и Ирак създават свой собствен контра-съюз.

В тази напрегната обстановка, Ливан неуспешно се опитва да остане неутрален. Президентът Камил Чамун скоро попада под пропагандните удари на Египет и Сирия, целящи свалянето му от власт.

На парламентарните избори от 1958 г. коалицията на "Националния фронт" не постига резултатите, на които Джумблат се е надявал. Друзи и сунити излизат на масови протести по улиците, които скоро се превръщат в безредици и открити искания за оставка на правителството. Сирия и Египет подкрепят протестиращите с мисълта Ливан да стане третата членка на "Обединената Арабска Република".

Напрежението ескалира на 7-8 май 1958 г., когато е убит редактора на комунистическия вестник "Ал Телеграф". Въпреки че убийството е с криминален характер, покойникът, Насиб Метни, е бил известен с ожесточената си критика на Чамун и политиката му. Този факт позволява на опозицията веднага да обвини правителството. Безредиците избухват с нова сила - на 9-и май сградата на американската Информационна Агенция в Триполи е изгорена като символ на прозападната президентска ориентация. Триполи, Сидон, планините Шуф и части от долината Бекаа веднага са овладени от бунтовниците. Обявена е национална стачка. Сирия провежда диверсионни акции в провинцията, обучава и въоръжава бойци на различни антиправителствени групировки. Най-ярко изявените бранители на правителството са партията на фалангистите и Ахрар.

Ливанската армия през това време остава неутрална - тя е огледално отражение на ливанското общество и командирът-християнин, генерал Фуад Шехаб, с право се страхува че намесата на армията ще доведе до разпадането и на християнски и мюсюлмански елементи. Шехаб поддържа стриктен неутралитет, освен когато се налага да гарантира функционирането на някои ключови комуникативни центрове или да ограничи движението на бунтовниците в рамките на Триполи, Шуф или западен Бейрут. Въпреки това, много въоръжени сблъсъци се състоят и извън "размирните зони". В един момент дори президентският дворец е подложен на директна атака - президентът Чамун се качва на покрива с оръжие в ръка и лично ръководи отбраната на двореца, докато нападателите са отблъснати след двучасова престрелка.

Към края на май сирийската роля в безредиците става толкова очевидна, че ливанското правителство праща протестна нота до СС на ООН (юни 1958 г.). В отделни случаи сирийски офицери са наблюдавани открито да пресичат границата, за да инспектират паравоенните си съединения, или лично да транспортират оръжие до бунтовниците.

Ситуацията в Ливан рязко се променя след събитията в Багдад на 14-и юли. Превратът на генерал Абдел Карем Касем сваля правителството, кралят Файсал и премиерът Нури Саид са убити. Ударът е тежък за целият прозападен лагер в Близкия изток. Ирако-Йорданската федерация, създадена само няколко месеца по-рано, престава да съществува. Единствената арабска членка на Багдадския Пакт е неутрализирана. Йорданският крал Хюсеин е в паника за собствения си престол. Чамун настоява за незабавна британска и американска намеса. Колкото до САЩ, иракският преврат идва като гръм от ясно небе - проблеми са очаквани в Ливан или Йордания, но не и в Ирак. Жизненоважни нефтените находища и нефтопроводът Багдад-Триполи са в опасност.

6-ти флот е насочен към ливанския бряг още с началото на безредиците през май. Майор Виктор Стоянов вече е обиколил ливанските плажове като турист и е избрал подходящите места за десант. 6-ти флот по това време наброява 3 самолетоносача, 2 крайцера, 22 разрушителя и около 50 спомагателни съда. Още на същия ден, 14-и, заповедта е пратена - десантът е насрочен за 15:00 часа на другия ден. Американският посланик в Бейрут, Маклинтък, е информиран за часа, но не и за мястото на десанта; възложено му е да информира президента Чамун и генерал Шехаб не по-късно от 12:00 на обяд. Новините достигат до президента около 11 сутринта, но генерал Шехаб научава за предстоящия десант чак в 13:30 и побеснява. Той завява че не може да гарантира лоялността на армията в случай на чуждестранна намеса и моли американският посланик да предложи вместо десант няколко кораба да се разтоварят в пристанището. Маклинтък се съгласява да предаде съобщението на командващият 6-ти флот, вицеадмирал Браун, но не успява да установи радиовръзка навреме. Малко преди 15:00 часа познати на посланика му съобщават по телефона че виждат американските кораби от апартаментите си по крайбрежната ивица. Първите десантни катери акостират в 15:04 - целта е летището на Бейрут в покрайнините на града. Десантът е може би най-колоритният в историята на USMC. Морските пехотинци очакват въоръжена съпротива, но на плажа ги посрещат жени по бикини и зяпачи от близките кафенета. Селяни пристигат галопирайки от околните села, а находчиви плажни търговци предлагат разхладителни напитки и сладолед.

Американските сили очакват съпротива от антиправителствените сили (сунитският водач Саеб Салем по-рано декларира че ще се отнася към всякаква външна намеса на ливанска територия като агресия), но в този момент те общо наброяват около 10 000 души, разбити на отряди от 400-2000 души, леко въоръжени и без централно командване. Като най-сериозна опасност се очертава сирийската 1-ва Армия, брояща 40 хил. души с 200 танка Т-34, разположени по ливанската граница.

Морските пехотинци прекарват нощта на плажа. На другата сутрин съобщават на ливанското правителство че започват движение в посока Бейрут в 10:30. В последния момент отстъпват пред молбите на ливански капитан и се съгласяват да изчакат още половин час. Лоялността на ливанската армия остава под въпрос - Чамун и Шехаб се страхуват че отделни части ще открият огън по американците. В 11:00 колоната тръгва и не след дълго достига барикада на ливанските въоръжени сили, около миля преди Бейрут. Напрежението е ясно осезаемо, оръдията и картечниците на ливанските сили са насочени право срещу спрялата колона. Накрая Маклинтък и генерал Шехаб излизат лично между настръхналите групи и се стига до компромис - американската колона ще се раздели на малки групи, които ще влязат в града и ще заемат позиции, всяка предвождана от джип с ливански офицери.

2 дни по-късно, на 17-и юли, британски парашутисти пристигат в Йордания по молба на крал Хюсеин. Редът в Ливан е възстановен след преговори между враждуващите сили и до края на септември 5-те хиляди морски пехотинци напускат страната. Въпреки че в сблъсъците загиват между 2000 и 4000 души, епизодът остава известен по-скоро като комичен. Кризата е разрешена относително бързо, но предсказва мрачното бъдеще за Ливан.


Затишие пред буря (1967-1969 г.)

Генерал Фуад Шехаб наследява президентския пост от Чамун. Въпреки че създава Ливанската разузнавателна служба (Deuxieme Bureau), армията е занемарена и отслабва с времето. Растящите етнически, политически и религиозни противоречия все повече пречат на нормалното и функциониране. През 1964 г. президент става Шарл Хелу. Поради очевидната слабост на ливанските въоръжени сили той отказва да се намеси във войната срещу Израел през 1967 г., с което си навлича ненавистта на Сирия и значителна част от населението. Веднага след спирането на огъня, Сирия започва да насърчава палестински отряди да атакуват Израел от ливанска територия. PLO бързо се окопава и създава бази в южната част на страната, откъдето провежда диверсии и обстрелва израелските селища по границата. В безкрайната серия от атаки и контраатаки страда най-вече цивилното население от двете страни на границата.

През декември 1968 г. в отговор на няколко самолетни отвличания от базирани в Ливан палестински организации, Израел провеждат дръзка наказателна акция. Командоси десантират директно на летище Бейрут и унищожават 13 самолета на авиокомпании MEA и TMA. Ливанската армия и разузнавателни служби не се намесват. Лидерът на лявата опозиция, Джумблат, обвинява правителството в сътрудничество с Израел и настоява ливанската армия да се намеси на страната на партизаните.

През пролетта на 1969 г. избухват сблъсъци между ливанската армия и чуждестранните партизани. Сблъсъците стават все по-чести в южноливански села и палестински бежански лагери из страната. Опозицията отново започва протести в Бейрут и други големи градове. Според данни на ливанското разузнаване, през лятото на 1969 г. в южен ливан вече действат 4000 палестински бойци, главно от Фатах и просирийската Ас-Сайка.

Конфронтацията с правителствените сили е част от стратегията на Арафат за установяване на постоянно въоръжено присъствие в Ливан, особено на фона несигурността в Йордания (част от палестинските лидери настояват за преврат срещу крал Хюсеин, но самият Арафат далеч не е убеден в шансовете за успех на такова начинание). Условията в Ливан изглеждат по-добри, с оглед на безпрекословната подкрепа в бежанските лагери и растящата популярност на PLO сред левите сили. Събитията от април изглежда са внимателно планирана провокация на Фатах.

На 23-и април въоръжени демонстранти щурмуват държавна сграда в Сидон и откриват огън срещу силите за сигурност. По същото време в Бейрут, антиправителствена демонстрация се опитва да пробие полицейски кордон, в резултат на което започва престрелка. Според очевидци младеж в спортни дрехи изтичва пред демонстрантите, стреля няколко пъти в полицейския кордон и бяга, преди да започне ответният огън. През същия ден в още няколко града избухват кървави сблъсъци с правителствени сили, което подсказва че събитията не са от спорадичен характер. Подобни инциденти стават ежедневие през следващите 7 месеца, преди да бъде изнамерена формула за "съжителство". Левите сили и особено комунистическите партии виждат събитията от 23-и април като начало на "интифадата" (въстание), събитие с безпрецедентна историческа важност. Риториката си служи с фрази като "начало на революцията" и "ливанска класова борба на работническите маси срещу контролираната от буржоазията политическа система".

Палестинците, левите сили и радио Кайро настояват армията да не пречи на партизаните да извършват диверсии срещу израелски цели от територията на Ливан. Ливанското правителство категорично отказва да се подчини на шантажа и повтаря че спазва договореното с Израел през 1949 г. спиране на огъня, както и че провежданите палестински атаки от ливанска територия водят до израелски контраатаки, от които страда най-вече цивилното население. Същевременно армията и службите за сигурност са безсилни да спрат потокът от палестинци, нахлуващи от Сирия и Йордания. Особено християнското население вижда пришълците като смъртна опастност за Ливан.

След нови кръвопролития между палестински партизани и ливански войници се стига до преговори на 16-и ноември, които обаче не водят до резултат. Палестинците настояват да им бъде разрешено провеждането на атаки от ливанска територия; правителството и военните са категорично против. Скоро президентът открива че е невъзможно да сформира правителство без сунитите, които изискват намеса на страна на PLO като условие за влизането в коалиция. Стига се до втори кръг от преговори в Египет, довели до Кайровското съглашение. PLO триумфира. На палестинците е разрешено носенето на оръжие в границите на бежанските лагери и провеждането на атаки от ливанска територия, "при условие че спазват местните закони и уважават ливанския суверенитет". Ливан ефективно се превръща в страна от арабско-израелския конфликт.

Кайровското съглашение се приема като "по-малкото зло" от повечето страни в преговорите. Пиер Джемаел смята, че израелските контраатаки по базите на PLO в южен Ливан (при които неизбежно ще загиват цивилни), са за предпочитане пред гражданска война между ливанците. Реймънд Еде и маронитският патриарх Меохи са единствените ливански лидери, изявили остро противопостявне на съглашението. Първият дори настоява за разполагане на "сини каски" по границата, но остава нечут.

От събитията през бурната 69-а година най-печеливши излизат Джумблат и сунитският мюфтия Хасан Халид. Джумблат става министър на вътрешните работи и разполага в лагерите "сили за сигурност", всъщност доверени нему хора, което му позволява да контролира по-добре оръжейните доставки. Само три седмици след подписването, Кайровското съглашение вече е нарушено. Сблъсъците между партизани и ливански военни се подновяват, този път на юг, в бежанския лагер Набатия.


Размирни години (1970-1974 г.)

В началото на 70-те години, в Ливан стават все по-чести двата вида битки - палестинци срещу израелци и палестинци срещу ливански войници. След Черният септември в Йордания, Ливан става главна база за операции на PLO. В никоя друга страна палестинската организация не се радва на подобна свобода на действие. Честите сблъсъци в южен Ливан принуждават част от населението да напуска селата и да бяга на север, най-вече към предградията на Бейрут. Тенденцията се засилва в следващите години с всяка нова ескалация на насилието.

На 25-и март 1970 г. палестински въоръжен конвой преминава през християнския град Кахале на връщане от погребение на палестински командир. Конвойът е обстрелян от християнски милиции; веднага се предприемат контраатаки и сражения избухват в още няколко селища. Младият син на маронитския лидер Пиер Джемаел, Башир, е отвлечен и освободен на същия ден. Инцидентът е символичен - от този ден нататък Башир Джемаел участва в ливанската политика.

През лятото на 1970 г. Сюлейман Франджие е избран за президент. Първата му стъпка е да разпусне службата за сигурност Deuxieme Bureau, които смята за опасни лоялисти, верни на генерал Шехаб. Това се оказва катастрофална грешка, тъй като разузнавателната служба е единствената, способна да следи и контролира PLO. Сблъсъците между палестински и християнски милиции стават ежедневие. Ливанското общество вече е ясно разделено на две - тези, подкрепящи присъствието на PLO, и тези, които му се противопоставят.

Нов кръг от насилие се завърта след палестински атентати в Западна Европа, последвани от израелски въздушни удари по палестинските лагери и дръзка акция в Бейрут na 10-и април 1973 г. Армията отново остава неутрална. Убити са три видни палестински фигури, а ливанският премиер Саиб Салим подава оставка в знак на протест. Върховен командир на ливанската армия е генерал Ганим, който остава на поста си до 1975 г.

От тук нататък насилието рязко нараства. Американска нефтена инсталация в Захрари е взривена, изглежда от PFLP-GC; на 27-и април трима палестинци с експлозиви са арестувани на летище Бейрут; на другия ден е отрита и заложена бомба; на 30-и април няколко членове на DFLP са арестувани край американското посолство; на 1-и май двама ливански войници са отвлечени, което принуждава армията този път да се намеси. Палестинските лагери са обградени и щурмувани. PLO започва минометен обстрел на летище Бейрут от Бурж ал-Баржия в покрайнините на града, в отговор на което лагерът е бомбардиран от ливанските ВВС. В цялата страна е обявено извънредно положение.

Ескалацията не идва в удобен момент за Сирия и Египет. Заети с планирането на войната за есента на същата година, двете страни полагат усилия да потушат огъня, включително затваряне на сирийско-ливанската граница и придвижване на отряди на Фатах и Сайка от границата навътре. Ред арабски държави предлагат услугите си като парламентьори, част осъждат действията на ливанското правителство, което също се стреми да прекрати хаоса по най-бързия начин. На 17-и май е подписано съглашението Мелкарт, един нов документ, пълен с банални фрази и мъгляви обещания. Палестинците си извоюват още по-големи привилегии - правото да поддържат въоръжени милиции в определени райони на страната и практическа автономия в границите на бежанските лагери. Още преди съглашенията обаче, палестински бойци започват да поставят ККП по пътища извън лагерите си, да събират "такси за преминаване" и да проверяват документи.

Ливанските мюсюлмани не пропускат да забележат че в известен смисъл палестинците се радват на повече привилегии от централното правителство, отколкото коренното ливанско население. Друзи, шиити и сунити незабавно се опитват да извоюват подобни придобивки и за себе си. В цялата страна закипява процес на политическа и военна организация. Различните милиции се въоръжават, обучават и подготвят за неизбежния (както изглежда) голям сблъсък. Най-многобройната и добре организирана християнска партия/милиция е Катаеб (Фаланга). Но всички ливански групировки отстъпват на PLO както по ниво на организация, така и по финансиране. Докато мюсюлманските и левите сили могат да се радват на снабдяване с оръжие и пари от арабските държави, християнските милиции разчитат предимно на частно финансиране, а по-късно и на тренировка и снабдяване с леки оръжия от армията.

В навечерието на войната от 1975 г. военният баланс в страната клони твърде много на страната на палестинците. PLO по това време се състои от 8 фракции, наброявайки общо 22 900 бойци, от които Фатах (7000), Сайка (4500) и останалите с по около 2000 бойци всяка. Най-голяма концентранция на палестински бойци се наблюдава южно от Бейрут, в лагерите ал-Рашидия, Айн ал-Хелве, Тал-Затар и Шатила. Ливанската армия наброява 19 000 служещи, като само около половината от тях са боеспособни войници. Ливанските милиции наброяват както следва: Катаеб (8000), LCP (5000), PSP (5000), SSNP (4000) и NLP (4000). Левите сили на Джумблат, LNM, събират общо 18 700 бойци, а заедно с PLO, анти-правителственият фронт може да изправи всичко 41 600 души. Същевременно християнските паравоенни организации наброяват общо 12 000 бойци. Разпадането на армията влошава още повече съотношението на силите: левите сили достигат 46 000 души, а десните - едва 15 000.


Война (1975-1976 г.)

Сраженията започват още на 20-и януари, когато казармите в Тир са обстреляни от близкия бежански лагер. Различните милиции разполагат ККП-та по пътищата в контролираните от тях територии, проверяват документи, задържат граждани и събират "такси". Палестинците открито се занимават с контрабанда, въоръжени обири, рекет на предприятията, намиращи се в близост до лагерите им, издават дори "визи" за пътуване. На 13-и април неизвестен палестинец открива огън по маронитска църква в християнската част на Бейрут. По-късно през същия ден фалангистите обстрелват автобус с палестинци, убивайки 26 от пътниците. Според Катаеб, автобусът е превозвал въоръжени членове на ALF, според палестинците - цивилни и невъоръжени новобранци. На 15-и април между палестинската и християнската част на Бейрут вече се води артилерийски дуел. На 16-и април е договорено едно от първите спирания на огъня, което не издържа повече от няколко дни. Джумблат връчва на Джемаел нота с 14 изисквания, едно от които е двама маронитски министри да напуснат правителството. Джемаел се съгласява и правителството се разпада. Президентът Франджие назначава военновременен кабинет на 23-и май, начело с генерал Дин Рифаи. Това е единственото "извънредно правителство" в история на Ливан и то просъщестува само два дни. Мотивите на Франджие са неясни. Едни смятат че е целял да затвърди маронитската власт в страната, други - че се е опитвал да принуди армията да се намеси по-активно в сраженията. Това се оказва напразна надежда. Разпадането на военновременния кабинет довежда до вакуум в политиката - през следващите месеци формално управлява шест-членен кабинет, договарящ няколко спирания на огъня, които биват бързо нарушавани.

Към септември напрежението е толкова осезаемо, че "дори незначителен спор между въоръжени членове на различни групировки лесно прераства в сражения из цялата страна". Една от най-значимите битки за годината е

Битката Триполи-Згарта

Всичко започва от най-обикновенна автомобилна катастрофа. Шофьорите са мюсюлманин от Tриполи и християнин от съседнa Згарта. Християнинът стреля пръв и убива триполитанецa. Веднага мюсюлманските милиции в Триполи започват да задържат жители на Згарта. Градът е родното място на Сюлейман Франджие, лидерът на християнските бригади Марада. Франджие и синът му Тони блокират изходите на Триполи и започват на свой ред да извличат мюсюлмани от колите им. Договорено е кратко примирие за размяна на пленниците, но на следващият ден атакуват палестинците. Обстреляни са казармите и сгради на армията в Триполи, отвлечени са дори трима гръцки монаси (по-късно освободени). Включват се и просирийските и комунистически фракции на левите сили. Престрелките и отвличанията се разпространяват и в околните селища. В рамките на договорена размяна на пленници, автобус с пленени мюсюлмани си проправя път към Триполи, когато е обстрелян от кланът Франджие. Един от синовете му е убит и близките търсят отмъщение.

Палестинците организират мощен щурм на християнските позиции. Бригадите Марада се окопават и скоро се изяснява къде минава демакрационната линия между Триполи и Згарта. През деня всяка от страните опитва да завладее територия чрез директни атаки, а в тила се провежда спорадично етническо прочистване. Нощите са запазени за набези във вражеския тил и отвличания. Кабинетът настоява армията да се намеси. Мюсюлманските партии са против военните да използва сила срещу ливански граждани. Постигнат е компромис и армията създава буферна зона между двата града, но Джумблат (като лидер на левите сили) призовава към национален протест на мюсюлманското население.

И това примирие не издържа дълго. На 14-и септември група мюсюлмански бойци нападат вила край Триполи, принадлежаща на член на кланът Франджие. На връщане към града, при опит да пробият барикада на армията са убити 14 партизани. Когато новините достигат Триполи, тълпата започва да граби и пали християнски къщи и магазини. Премиерът Караме, без да информира президента, поканва контролираната от Сирия палестинска организация PLA "да възстанови реда в Триполи". Вместо това обаче палестинците се присъединяват към обсаждащите Згарта и дори участват в грабенето и палежите. Също така Караме премества три ислямски батальона от южната част на страната към покрайнините на Триполи. В отговор Катаеб спешно пращат стотици бойци от Бейрут да помогнат в отбраната на Згарта. Последният е щурмуван многократно през следващите месеци, но въпреки численото си превъзходство, палестинците и левите милиции не успяват да го превземат.

Към този момент правителството вече няма почти никаква реална власт. Ако искат да спрат разпада на държавата, християнските политици вече нямат друг избор освен да използват армията. Подкрепят ги шиитите и част от сунитските лидери. Джумблат и левите сили остават категорично против. Несигурната лоялност на генерал Ганим довежда до замяната му с невзрачен офицер с по-нисък ранг. Но това не е достатъчно - на маронитите липсва подкрепата на левите сили, без които не може да се задейства армията. На 16-и септември Пиер Джемаел поставя ултиматум - или армията ще се намеси, за да спре нападенията над християнското население, или Катаеб ще го направи със собствени сили. На другия ден Джемаел започва офанзива в центъра на Бейрут, опитвайки се да възстанови реда.


Затъването на Бейрут

До този момент жителите на столицата нямат преки впечатления от войната, въпреки че убитите в покрайнините на града са вече на 1000. Сраженията са главно между палестинци и Ливанския фронт и се водят предимно в провинцията. Повечето бейрутчани считат че това е само временен проблем, който скоро ще отшуми.

Всичко се променя, когато палестинците в южен Бейрут се съюзяват с левичарите и атакуват координирано централният квартал Кантари. Кварталът е превзет, пада и кулата Мур, 40-етажна и най-висока сграда в града. Фалангистите пък овладяват туристическия крайбрежен район, изпъстрен с кафенета и хотели. Позицията стратегически контролира голяма част от плажната ивица и пристанището. Скоро фронтовете се стабилизират. През деня се водят спорадични престрелки, главно за поддържанена бойния дух. През нощта се провеждат истинските опити за завладяване на вражеска територия. Жертвите са средно по 50 на ден. Магазини и апартаменти се разграбват масово, снабдяването с ток и вода през повечето време е прекъснато. Жителите на града са изправени преди дилемата дали да се опитат да спасят живота си или да останат да пазят апартаментите си, които почти сигурно ще бъдат разграбени по време на отсъствието им. Черният пазар процъфтява. Невръстни палестинчета от лагерите предлагат по улиците крадена покъщина и електрически уреди, назовавайки произволни цени. Повечето нямат представа колко струва часовник, радио или телевизор.

Фалангистите първи прилагат тактиката на "изгорената земя". Чувстрайки че постепенно губят територия в ползва на левите сили и палестинците, бойците на Катаеб обстрелват с картечници, минохвъргачки и гранатомети всеки магазин, сграда или улица, които им се налага да отстъпят. Циничната им цел е да принудят армията да се намеси - колкото и да се стараят да са неутрални, военните в края на краищата ще трябва да застанат на страната на християните; така се случва при всички предишни намеси.

Бейрут бързо се покрива от постоянна димна завеса - горят офиси, магазини, пазари. Пожарната служба прави героични опити да овладее най-големите пожари, но обикновенно дори не може да се достигне адреса. Всяка от страните разполага снайперисти, които се грижат "вражеските цели" да изгорят до край; те не се колебаят да застрелват и пожарникари. Във войната става ясно, че практически всичко може да има етническа, политическа или религиозна идентичност - коли, сгради, улици, квартали и разбира се, хора. Името и религиозната принадлежност (фигурираща в паспорта) стават критични за оцеляването; бързо се появява пазар на фалшиви документи. Придвижването из града изисква своебразен талант, предвиждайки чий е следващия ККП и съответно какви документи да бъдат показани и какво име (християнско или мюсюлманско) да бъде декларирано; грешката често е смъртоносна. Отвличания, побои, осакатявания и разстрели на случаен принцип стават ежедневие.

Източната част на града се състои от магазини, офиси, банки и базари. Базарите, райони където традиционно се практикува определен занаят или вид търговия, са жизненоважен елемент от икономиката на града. Такива са например зеленчуковият базар, месният базар, текстилният базар, но особено важен е златарският базар. Разположен върху две улици, златарският базар се състои от ателиета на арменски, еврейски, християнски и мюсюлмански златари. Когато сраженията достигат до него, златарите от всички лагери (уважавани членове на обществото) изразяват групов протест. Търговията с бижута е прекалено важна за всички замесени - договорен е безопасен коридор, през който военна част да премине и обезопаси златарския базар. Специален отряд от 150 войници си пробива път през града, качен на бронирани коли и бронетранспортьори и пристига тъкмо навреме. Граничещ с базара е Площадът на Мъчениците - от едната страна е заел позиции Ливанският фронт, от другата са позициите на Левите сили. Същия ден група от петдесетина грабители си пробиват път със стрелба и заемат позиции на самия базар. Конвоят профучава през площада и навлиза сред златарските магазинчета точно в момента, когато грабителите са започнали да пълнят торби с накити от разбитите витрини. Малкото останали пазачи в района са вече застреляни. Отрядът открива огън с картечници и оръдия и бързо изпраща грабителите в паническо бягство. Златото е спасено! Веднага пристигат златарите и под закрилата на военните започват да товарят стоката в коли и камиони. Повечето не рискуват транспорт на далечни разстояния и се насочват директно към сградата на Британската Близкоизточна Банка, около 2 км от там. Скъпоценните бижута са затворени в предварително наетите сейфове "за черни дни". Златарите запазват у себе си само малка част, надявайки се да я продадат на вече заформящите се алтернативни базари в други части на града.


Анархия, ККП убийства и Черната Събота

Едно от най-шокиращите убийства става в самото начало на сраженията. PLO е разположило ККП на булевард Сами ал-Сол в Бейрут. Посред улично задръстване, палестинците започват да вадят хора от колите и скоро събират около 30 християнски пленници. Федаините, както наричат себе си палестинските партизани, решават да използват един от пленниците за нагледен урок. Маронитът е изведен на хълм край пътя, а около врата му са завързани експлозиви. Екслозията посипва десетки коли с кръв и парчета плът. Новината за кървавата екзекуция обикаля цял Ливан и предизвиква цяла поредица от отмъщения и контра-отмъщения.

На 30-и май нов инцидент затвърдява секториалния характер на убийствата. Отмъщавайки за убит палестинец, федаините разстрелват 30 християни-жители на западен Бейрут.

На 6-и декември, Черната Събота, е изписана още една страница в безкрайния низ от отмъщения. Джо Саади е ливански репортер, Няколко седмици по-рано единият му син, шофьор на рали, е извлечен от колата си по време на състезание и застрелян. Тази събота, мюсюлмански партизани нахлуват в сградата на електрическа компания в Бейрут и отвличат и убиват четирима служители, един от които е другия му син. Телата на убитите са яростно насечени с брадви и надупчени от куршуми. Научавайки за смъртта на вторият си син, Саади се качва в колата си и се заема с кърваво отмъщение, спирайки коли на случаен принцип и стреляйки по всеки срещнат мюсюлманин. За фалангистите това е последната капка и дисциплината им рухва съвсем. Поставят ККП на едно от главните кръстовища в града и всеки преминаващ, идентифициран като мюсюлманин, бива застрелян. Друг отряд се насочва към пристанището и започва да разстрелва мюсюлмански докери. Командирите им се оказват неспособни да ги спрат, а побеснелите бойци дори стрелят по някои от тях. Научавайки за убийствата, мюсюлманските милиции и палестинците веднага разполагат свои барикади по улиците и започват да разстрелват християни. За няколко часа са убити около 200 цивилни от всяка страна.

Анархията властва в западен Бейрут. Високите прозорци са заети от снайперисти, дебнещи за възможност да стрелят по всичко, което мърда във вражеската зона. Камиони с монтирана в каросерията картечница ДШК стават нормално явление. Методът на използването им представлява профучаване през вражеска територия, докато стрелецът отзад се опитва да нанесе максимални щети. Високата скорост и нуждата стрелецът да държи здраво дръжките на картечницата стават причина методът да бъде наричан "каране на водни ски", а стрелците - "скиори".

Маскирането скоро става задължително, за да се избегне възмездие от близките на убитите. Типичният бейрутски боец от 70-те години носи тениска, анцуг, джинси, камуфлажни дрехи или най-често някаква комбинация от тях; лицето е скрито с кърпа, маска, мотоциклетна каска или дори карнавален грим в комични или трагични краски; каубойските шапки и шарени кърпи на врата са също популярни. Оръжие се носи навсякъде, включително в ресторанти, кафенета и на плажа, от жени и от мъже еднакво. Правят се татуировки и ритуално боядисване на оръжията. Особено колоритни в това отношение са палестинците.

Бейрут на 70-те години привлича най-разнообразни типове от цял свят; идеалистични младежи от Италия, Холадния, ФРГ или Скандинавия, анархисти, неонацисти, млади марксисти, дошли да си играят на "революция" и жадни за "действие", чуждестранни наемници, международни престъпници и най-обикновенни психопати. Планета Бейрут предлага всичко, което могат да искат - възможността да убиваш, изнасилваш и малтретираш без да бъдеш преследван от закон и полиция. А звездата на този карнавал безспорно е водачът на PLO, Ясер Арафат. Посещенията му в града или срещите с дипломати и вражески лидери са винаги местна сензация: палестинският лидер се движи в дълъг конвой от бронирани микробуси, със стърчащи от прозорците автомати и картечници и високо развети палестински знамена; при преминаването му тълпи от зяпачи дюдюткат и махат, а Арафат им отвръща от лимузината си. Неизменно е пременен с емблематичната си карирана кафия, черни очила и тридневна брада; около него се движи кортеж от едри телохранители с Калашници; офиси се изпразват преди пристигането му, вратите се разбиват, а снайперисти заемат позиции в околните сгради.


Събитията през 1976 г.

Пръстен около Бейрут

PLO изготвя план за обграждането на Бейрут. Още преди войната е предвидено различните бежански лагери в покрайнините на града да бъдат свързани, изолирайки християнската част на града от провинцията. В по-големите лагери действат тренировъчни бази и пунктове за набиране на доброволци; още от 1970 г. в някои от тях са построени малки фабрики за муниции. Където е възможно са прокопани тунели, свързващи важните сгради. Фатах се съюзява със сунитската милиция ал-Мурабитун, базирана в западен Бейрут, както и купува апартаменти на стратегически места с разузнавателна цел. Също така малък бежански лагер в централен Бейрут, населен с палестинци-християни, е използван за разузнавателен пост и набиране на диверсанти в тила на Катаеб.

С подновяването на сраженията в началото на новата година, планът е приведен в действие, но успява само частично. За да предотвратят обграждането, християнските милиции атакуват и обсаждат три от големите палестински лагери; Дбае пада след 3-дневна обсада на 14-и януари; мнозина от цивилните са избити, другите - евакуирани към западен Бейрут. На 18-и януари 1976 г. колективната офанзива на Катаеб, Ахрар и Пазителите на Кедъра се увенчава с успех и втори голям лагер, Карантина, пада след 5-дневна кървава битка. За да спрат напредването на християните, палестинците обсаждат ключовото градче Дамур, разположено 20 км южно от столицата, на магистралата Сидон-Бейрут.

Сирийска намеса

Междувременно Левите сили отправят периодични молби към Сирия за военна намеса. Арафат се присъединява към тях, но с известни задръжки. На 19-и януари Хафез ал-Асад, президент на Сирия, отговаря положително на призивите и изпраща около 3500 бойци на PLA в долината Бекаа (източен Ливан). Макар и съставена от палестинци и формално член на PLO, PLA се командва пряко от сирийски офицери и индиректно от Дамаск. Просирийската армия започва незабавно етническо прочистване, разрушавайки християнски села и избивайки жителите им. Арафат наблюдава нарастващата роля на Сирия във вътрешната политика на Ливан с безпокойство. По-късно лоялността на просирийските палестински групировки ще доведе до сериозни комфликти между ръководството на PLO и Дамаск.

На 20-и януари пада Дамур. Християнските милиции не успяват да пробият обсадата, въпреки въздушната поддръжка на ливанските ВВС. Населението на града е успешно евакуирано по море, с изключение на около 500 цивилни и малък отряд на Ахрар, останал да прикрива отстъплението. След падането на Дамур в ръцете на Фатах и PFLP, повечето изчезват безследно, а къщите им са взривени; идентифицирани са само 149 трупа от общо 582 убити. Бруталността минава още една граница - разкопани са християнските гробища в града; скъпоценности се вземат от разбитите ковчези, а тела и скелети са разхвърляни навсякъде. Жестокостите от секториален характер предизвикват за първи път масови преселения. Докато преди войната повечето селища са били със смесено население, сега християните масово напускат териториите на ислямските милиции и обратното.

Разпадането на ливанската армия е друго важно събитие от преломната 1976 г. Арафат все повече се стреми да подкопае сирийското присъствие в Ливан, страхувайки се че може да загуби водещата си роля в PLO. Разбира се, директна конфронтация със Сирия е немислима. Едно от първите му действия е стратегическия съюз с ал-Мурабитун. След това Арафат започва да действа за разпадането на ливанската армия, агитирайки мюсюлманските офицери да се разбунтуват и едновременно с това подклаждайки кланетата между християни и мюсюлмани. Когато армията е изпратена в долината Бекаа, за да спре кръвопролитията, пръв се разбунтува лейтенант Ахмад Хатиб. Хатиб обявява създаването на новото движение LAA (Lebanese Arab Army) и взема участие в кланетата на страната на палестинците. Към движението на Хатиб бързо се присъединяват още и още отцепили се части, а Фатах, Ирак и Либия изпращат финансова помощ. LAA бързо нараства до 3-4000 бойци, добре въоръжени и обучени (в сравнение с паравоенните формирования), но постепенно разбунтувалите се войници осъзнават, че са само маша в ръцете на PLA и PLO и се разотиват по домовете си или се присъединяват към различните ливански милиции. До края на годината LAA се стопява до няколкостотин души и престава да играе съществена роля в конфликта. Самият Хатиб е задържан от сирийските власти през 1977 г. и хвърлен в затвора. Въпреки това, преди да се разпадне, LAA почти завършва начинанието си - християнското население на Бекаа практически изчезва. Избити са хиляди, а още повече напускат страната.
Друг бунтовник е полковник Антоан Баракат, който се заклева във вярност към Франджие два дни след отцепването на Хатиб. Към него се присъединяват и други офицери-маронити, които минават на страната на християните с целите си гарнизони.
На 11-и март трети военен заявява неподчинение. Бригаден генерал Азиз ал-Ахбаб, командващ гарнизона на Бейрут, обявява в ефир "военен преврат", настоява президентът Франджие да подаде оставка и декларира че армията поема властта от правителството. Всъщност Ахбаб командва по-малко от 100 войници, които едва могат да охраняват собствения му щаб. Куриозът става причина далеч по-силните паравоенни лидери да му лепнат прякора "Генерал Телевизия".

С това планът на Арафат приключва успешно. Главната пречка на вътрешноливанската сцена, армията, е премахната. Част от военните се присъединяват към различните милиции според убежденията си, други се разотиват по къщите, трети остават предани на формалният върховен командващ, който е фигура без реална власт още преди войната.

Седемдесет и шеста година е изпълнена и с други колоритни събития. През пролетта палестинците осъзнават че са овладяли банковия район на Бейрут и месеците март и април са изпълнени с опити за банкови обири. Първите водят до жертви сред палестинските сапьори, които не са свикнали да използват уменията си за отваряне на каси. Доведени са професионални касоразбивачи, според слуховете - чрез връзки с италианската мафия. Според Книгата на Гинес са обрани 11 банки, а обирът, колективно, е най-големият в историята. Най-лошо пострадват Британската Близкоизточна Банка и Банка ди Рома, като само БББ губи близо $175 млн. в днешни пари. Просирийската ас-Сайка е идентифицирана с обира на италианската банка, а DFLP - с британската. В един момент просирийците се опитват да откраднат част от плячката на марксистите, което води до престрелка между фракциите.

Окопаните в туристическата зона фалангисти се сражават упорито срещу напиращите палестинци и левичари. 27-етажната сграда на Холидей Ин е заета от християните, които отблъскват щурм след щурм в продължение на месеци, докато "Битката за Холидей Ин" достига легендарен статус във фолкора на гражданската война. На 21-и март поредната атака се увенчава с успех. Елитни палестински щурмоваци, качени на бронирани коли предоставени от LAA и прикривани от левите милиции, успяват да превземат хотела. Новата придобивка е поверена на левичарите от политически съображения, които обаче така се увличат с празнуването, че призори на следващия ден фалангистите си връщат сградата с изненандваща атака. Налага се палестинците да превземат Холидей Ин отново, което им отнема още няколко дни на ожесточени атаки. Фалангистите се изтеглят до отбранителната си линия на Площада на мъчениците.

Става все по-очевидно че Ливанският Фронт губи войната. Оказва се че християните грубо са подценили многобройността на палестинците и помощта, която получават от арабските страни. Маронитските милиции се обединяват под името Ливански Сили, макар и различните фракции да пазят ревниво идентичността си.
Постепенно отстъпвайки на изток, Ливанските Сили отчаяно се опитват да запазят контрол над пристанището. Не само връзката на Бейрут със света, но и главен вход за оръжейните пратки, то е важен, ако не и най-важния елемент в ливанската икономика. На улица „Аленби" фалангистите сглобяват подвижна барикада, за да прикриват бавното си отсъпление. Войниците от близките казарми се намесват в последния момент и с танковете и артилерията си спират настъплението на левите сили. Фронтът се стабилизира по средата на града и остава на място до края на войната през 1990 г. С течение на времето в ничията земя поникват храсти и дървета, давайки името на този своебразен парк - Зелената линия. Но в сърцето на маронитската територия, източен Бейрут, се намира големият лагер Тал ал-Затар. От месеци палестинците разполагат временни КПП по близките пътища, спират и рекетират ливанци на път за работа и обстрелват околните предприятия с минохвъргачки и ракетни установки. Тал ал-Затар е набелязан от Катаеб и съюзниците му за унищожение.

Междувременно се водят и преговори между Франджие и Сирия. Пролетната офанзива на LNM отваря нов фронт на север от Бейрут (планината Санин), а християнското градче Кахале, източно от столицата, е подложено на яростни атаки. Последна преграда преди самият Бейрут, Кахале е яростно отбранявано от бойците на Катеб и се удържа като по чудо, въпреки че е обградено и безмилостно бомбардирано. Франджие разбира че Ливанският Фронт губи войната и отчаяно търси изход. Изготвена е програма от 20 точки за промяна на конституцията, между които равно разделение на местата в парламента между християни и мюсюлмани, с пропорционален брой места за всяка секта. Този път Джумблат е против. След посещение в Дамаск и серия срещи с Асад, става ясно че водачът на друзите иска пълна капитулация на християните и още оръжейни доставки от Сирия. Асад се опасява че пълна победа на левите сили ще предизвика израелско нахлуване и настоява за примирие. Гневният Джумблат избухва: "Те (християните) ни управляваха 140 години, сега искаме да се отървем от тях!". На сбогуване Асад му казва "Не разчитайте на подкрепа от нас". Джумблат изпада в немилост - сирийският пропаганден апарат го обявява за лицемер, криещ се зад прогресивна и либерална риторика, като истинският му мотив всъщност е етническа вендета. Дори бива разконспириран като агент на САЩ и Израел. В това време Мосад води тайни преговори с Франджие, който не желае публична подкрепа, но все пак приема $50 млн. финансова помощ от Израел.

След срещата между Асад и Джумблат, Сирия рязко сменя политическата си линия. LNM вече не е идеологически съюзник (формално режимът в Сирия също е "социалистически"). На 9-и април сирийската намеса в Ливан взема по-големи измерения: съединения на ас-Сайка и редовната сирийска армия преминават границата, включително 91-а бронетанкова бригада (според Джумблат - общо 17 000 души). Войските заемат позиции из долината Бекаа и не навлизат по-дълбоко в ливанска територия. Нал