Тя е най-нежеланата журналистка. Била е измъчвана, разпитвана, разследвана, заплашвана - дори със смърт. Нейните репортажи разтърсват и разгневяват могъщи и недосегаеми институции - Кремъл, Федералната служба за сигурност (ФСС) - някогашното КГБ, военното разузнаване (ГРУ). Тя е била гонена от Чечня, работила е под денонощното наблюдение на офицери. Дори е обвинявана, че е агент на западни разузнавателни служби.

Въпреки всичко продължава да бъде глас на истината. И да се завръща отново и отново (за 39-и път) в Чечня - размирната територия, заради която и понесе толкова много болка, тревоги и неприятности.

 

Името й е Анна Политковская. Руската топжурналистка не се занимава с популярни теми. Напротив - главните й сюжети са престъпленията и насилието в Чечня. Тази материя не се посреща с добро око нито в Русия, нито извън границите й.

Малцина са руснаците, които искат да прочетат как 75 000 войници от "непобедимата руска армия" са затънали в конфликт с 3000 чеченски бунтовници - битка, която Путин се опитва да представи на света като негов личен принос в борбата срещу тероризма.

 

Политковская би могла да разследва престъпленията в Чечня от безопасна дистанция - както много други руски дисиденти, които оплакват мъртвородената демокрация в родината си, пуснали котва в Америка например. "Аз просто не мога така. В момента в Чечня няма нито един действащ журналист", обяснява тя пред свой колега от английския вестник "Гардиан".

Репортерът Андрей Бабицки, който предаваше от Грозни под руските шрапнели за американското радио "Свобода", бе принуден да напусне Русия и продължава кариерата си в Прага. Наталия Кононова, кореспондентката на "Известия", също трябваше да се скрие в Русия. Двете телевизии НТВ и ТВ6 - преди независими, днес вече са под дългата и дебела сянка на Кремъл.

Остана само Политковская. "Какво ли не ми разказват хората в Чечня, когато съм там. В думите им усещам отчаяна надежда, че ще напиша истината за това, което се случва, и че ще мога някак да го променя. За да настъпи най-после мир. Разбира се, от мен не зависи почти нищо, но знам, че ако си отида и аз, ще ги предам. Единственото, което ми остава, е да продължавам до горчивия край, за да не може никой после да каже, че съм избягала, когато положението е станало много тежко."

Когато говори, тя се горещи, очите й блестят.

 

Човек с мисия

За някои Анна Политковская е една разглезена московчанка, израснала в "доброто брежневско време", когато Съветският съюз е световна сила, а мрежата на КГБ е хвърлена върху цялата планета. Родителите й са висши дипломати, част от елита. За тях Владимир Путин не е митична фигура, внушаваща страх, а бивш офицер от КГБ - статут, прекалено нисък, за да се поддържа с него някакъв социален контакт.

Защо тогава тази 43-годишна жена, майка на две големи деца и разделена със съпруга си, която живее в най-луксозния московски квартал, рискува живота си заради някакъв далечен планински народ, който ненавижда руснаците?

"Аз не съм военен кореспондент. Цял живот съм писала за състоянието на старческите домове, за социалните проблеми в обществото ни. Това ме отведе до материали за 7-те милиона бегълци в страната ни и когато войната започна - логично до Чечня. "

 

През 1998 г. като повечето си сънародници тя знаела само, че нещо трябва да се направи с тази Чечня, която все плаче за автономия, и че разнородното й население от чеченци, руснаци, мюсюлмани и християни пак е влязло в конфликт с Москва. Две години след оттеглянето на руските войски, което бележи края на първата фаза от войната, Чечня се превръща в пристанище за бандитите и враждуващите местни вождове под пасивната закрила на президента Масхадов. Когато двама от тези предводители - Шамил Басаев и Хатаб, навлизат в Дагестан (също член на руската федерация) с амбицията да завладеят и тази територия, за да основат мюсюлманска държава в Северен Кавказ, Русия няма как да не реагира. "Но защо по този начин! - казва Политковская. - За мен веднага стана ясно, че започва тотална война и нейни жертви ще бъдат предимно цивилните граждани."

 

Политковская става хроникьор на тази тотална война Масхадов - смятан за умерен - повежда бунтовниците към планините, Москва налага марионетно правителство в столицата Грозни. Точно по това време Русия получава право на глас в Съвета на Европа, след като слага подписа си под европейската конвенция за спазване на човешките права.

Войната е мръсна, точно както предвидила Политковская. През януари тази година девет бойци от руските специални служби слизат от главния щаб в Канкала и правят "чистка" между селата Шатой и Ночкилой - разстрелват шестима селяни, които руският комендант лично познава. Селяните са пътували в автобус, на който за отмъщение е устроена засада, понеже предната седмица руски военен камион е попаднал на мина. Убитите чеченци са главният учител в селското училище Саид Аласхадов, горският Шабан Бахаев, Захаб Яваданова - майка на седем деца, Хамсад Тобунов, шофьорът собственик на рейса, и още двама селяни.

Още в началото на стрелбата войниците осъзнали, че хората в автобуса са невъоръжени селяни. Трима обаче вече били убити и стрелците просто довършили останалите. Официалното съобщение е за престрелка с бунтовници, а селяните разказали на Политковская, че убитите са оставили общо 28 сираци.

 

Друг неин репортаж разказва как руски офицер, обвинен в криминални престъпления, се явил в съда придружен не от адвокат, а от цялата си бригада. Военният съд в Грозни бил заплашен с убийство на място и взривяване на сградата, ако майорът не бъде оневинен.

"Корупцията е достигнала невероятни размери, престъпността е ежедневие, никой никому няма вяра дори и сред руските войници. Изтича всякаква информация, например кога пристигат пенсиите. После колата с парите бива нападната и ограбена." Политковская научава, че руските военни винаги знаят точната дата, съобщават я на чеченците, те пипват пенсиите и после плячката се поделя по братски.

Политковская пише не само за чеченците, а и за руските войници, които също са жертва на войната.

 

"На кого принадлежи този труп?" Тя зададе този въпрос в един от първите си репортажи, в заглавието над снимката на убит руски войник. "Попитайте и всеки нормален човек от улицата след миг размисъл ще ви отговори - на близките, разбира се."

Ако попитате обаче полковник Слипченко, генерален директор на службата за военни обряди, тоест погребения, чествания и възпоменания, той няма да може да ви даде еднозначен отговор. Останките на повече от 400 войници и офицери все още лежат в гробове без знак някъде из Чечня, стотици други чакат идентификация в съдебната лаборатория № 124 в Ростов на Дон.

 

В тази лаборатория има мъртъвци само от първата фаза на войната (1994 - 1996). Ясно е защо Слипченко не бърза. Колкото по-дълго се проточва ексхумацията и идентификацията, толкова повече пари ще получи неговата фирма - приватизиран клон от военната индустрия - от федералния бюджет.

Когато една държава не функционира, журналисти като Политковская се изправят срещу злодействата. Като случая с онзи касапин от Семикаракорск, който продава развалено месо на армията. Политковская се чула да крещи: "Ти си истинско чудовище, не съзнаваш ли? Та това може да е последната хапка на онези млади деца, на които го изпращаш?"

Понякога преглъща повече, отколкото може да поеме. Миналата година през февруари тя влязла в затвор, където знаела, че измъчват чеченци. Имала, естествено, разрешение, но старшите офицери я задържали през цялата нощ, заплашвайки я с изнасилване.

 

През септември, 6 дни след атаката срещу Световния търговски център в Ню Йорк, в Грозни не можело да се влиза и излиза без специален открит лист, издаден от самия чеченски премиер Станислав Илясов, московско протеже. Политковская била в кабинета му и чакала той да привърши поредния телефонен разговор. Заедно с нея в кабинета седял и млад генерал - Анатоли Поздняков. Докато чакали заедно, Поздняков й разказал, че се връща в Москва с доклад за корупцията в Чечня. Той бил шеф на специалната военна комисия за разследване на корупцията, създадена по лично нареждане на Путин.

 

Само час след интервюто генералът бил мъртъв

Неговият хеликоптер със свръхсекретния доклад на борда бил свален от ракета Stinger над самия център на Грозни - напълно опразнен от патрулите. "Официалната версия беше, че един чеченец изтичал на улицата, изстрелял ракетата и избягал. Нали е ясно, че това няма как да се случи. Стреляше се на месо. "

Десет дни след публикуването на тази история Политковская е принудена да напусне Чечня. Всичките й репортажи излизат в един малък двуседмичен либерален вестник "Новая Газета". Главният редактор се държи като последния оцелял рицар. Дмитрий Мураев съди Федералната служба за сигурност за клевета, защото обвинили Политковская, че е агент на Запада или поне на Сорос. "Дори си нямате представа как се държат нашите чекисти - казва Мураев. - За тях Политковская е най-малко Бeн Ладен. Сега се опитват да закрият вестника, да ни отнемат акредитацията. А нямат конституционно право за това."

 

Ето какво мотивира поведението на Мураев и Политковская. "Аз не се сражавам срещу ФСС, аз само си върша работата и пиша за това, което виждам с очите си. Те искат да се бият с мен, но всъщност се изправят не срещу мен, а срещу конституционното право на хората да разполагат със свободна преса. Не е много приятно."

Никак дори. Съседите шушнат зад гърба й, че е предателка, синът й Иля оглежда колата си всеки път, преди да се качи в нея и понякога моли майка си да изостави тази ужасно опасна професия. "Но тази война ме научи да се бия, да не се предавам и да се опитвам да оцелея. И днес мога да кажа: аз наистина искам да оцелея, да остана твърда. До самия край - какъвто и да е той."

Анна Политковская получи наградата за кураж - приз, който се дава само за изключителен принос в защита на свободата на словото.

Огнян Тодоров

Абе толкоз простотия и противоречия на едно място отдавна не бях чел. За това друг път. Сега за Политковская - заслужен край на една чифутка.